Към Джендема

Ад. Пъкъл. Бездна. Това пише срещу значението на думата Джендема в тълковния речник на българските думи. И защо човек би се запътил натам? Не трябва ли имената на местата да привличат хората.

Въпреки това име, районът е едно от най-посещаваните места в страната. Едва ли заради „Ада”. Най-противоречивото е, че точно тук е Райското пръскало и х. Рай. Тук би трябвало да е Рая. Защо тогава някой ще кръсти близкия биосферен резерват „Джендем”? Както често се случва, въпросите са повече от отговорите.

След неспокойна нощ, най-накрая бе време да потегля към „Джендема”. Очертаваше се интересно. Предстоеше да посетя х.Рай - вр. Ботев – х. Тъжа – х. Триглав – х. Русалка и с. Тъжа. Едни от най-дивите места в страната – Тъжански балкан. 

Именно в този район е ловувал Райчо Гънчев. Още по-интересно е, че в района между Триглав и х. Русалка, мечка е нападнала човек само преди седмица. Според администрацията на Национален Парк „Централен Балкан”, човекът е нарушил „туристическите препоръки”. Не е много ясно какво точно означава това. Вероятно човекът е излезнал от пътеката и е навлезнал в район обитаван от мечка. Отървал се е с леки охлузвания. Доста е любопитно какво точно се е случило, но никой не казва. Вероятно човекът е изненадал животното и то се е опитало да се защити. Та да видим. С интерес ще ида да видя и да чуя докато хижарите все още са развълнувани. Така или иначе, тази история със сигурност ще си остане в историята на хижата.

 Пътят към х. Рай бе доста бърз. Влакът стигна до Калофер и след като изпратих картичка на любимия човек, поех по пътя. За щастие, една кола ми спести досадното вървене по асфалта и скъсих част от маршрута до изходната точка с около 5 км. Хората, които ме качиха се оказаха физици, отиващи на ученически лагер предстоящ да се проведе в м. Паниците до Калофер. От там нагоре бях сам. Най-накрая.

Пътуването във влака винаги носи „неудобствата” на цивилизацията, особено когато влакът е за шумно място като морето :) нищо лично :P а и, младежите, към които уж и аз се числя решават, че е време за силна музика в 7,30 сутринта. Едвам отворил очи ми е трудно да се абстрахирам от силната музика. Май-това са първите сигнали, че човек излиза от категорията „младеж”

За около 3ч се качих до хижата. По пътя имаше сравнително малко хора. Това бе добър знак, тъй като обикновено хижата е пълна. Телефонен разговор по пътя малко свали настроението ми. Вероятно заради умора и малко разочарование ме обзе лека апатия от предстоящото. За щастие последва друг разговор, който възвърна настроението му и ме накара да се замисля за нещата, които исках да правя тук.

Проектът за конфликта между едрите хищници и хората отново бе на дневен ред. Оказа се, че биосферните резервати в Централен Балкан не отговарят на Севилската стратегия. За момента това не ми говори нищо. Най-общо, доколкото разбирам, биосферните резервати в България имат изисквания и забрани, които не допускат взаимодействие между хората и биосферата. В това число, не се позволява паша на животни в рамките резерватите. Това означава, че реално няма допирни точки между домашните животни, хората като потребители на природни ресурси и хищниците. Освен това, дори да има животни пашуващи в периферията на резерватите и те бъдат нападнати от хищници, то не е ясно дали те са от резерватите или са дошли от някъде другаде.

Пристигнах в „Рая” или по-точно в х. Рай. Хубавата новина е, че наистина нямаше много хора и успях да се настаня без проблем. Освен това имаше и много млади хора и се очертаваше да е забавна вечер. Обичайната биричка на подобно място е задължителна :) Гледката към пръскалото, което за съжаление бе доста маловодно, бе уникална. Идилията се допълни от двата скални орли, които ефирно се носеха във въздуха едвам докосвайки върховете на скалите с криле. Вече мога да повярвам, че съм близо до Рая. Все пак, някак празно е… щеше да е хубаво да бъда в компанията на любимия човек.

 Краят на деня в планината е изключително интересна трансформация на живота в нея. Все по-големи сенки закриват величествени гледки, сякаш „тъмното” надделява над „светлото”. Реещите птици търсят места за нощувка и напускат необятния небосвод. Домашните животни се прибират в кошарите. Тези, които остават извън тях ще трябва да делят Балкана с господарите на нощта. Кучетата започват да лаят все по-често, а стопаните им стават по-неспокойни. Тъмнина.

Тъмното има и хубава страна, особено ако е във вид на бира. Хайде отдавам се на тъмно или на някоя кехлибарена течност с по-високо съдържание на алкохол.

Отново на път: около резервата Боатин

Този път вятърът ме отвя към околностите на биосферния резерват „Боатин”. Един от четирите биосферни резервата в НП „Централен Балкан”. В тези околия исках да проверя дали хората и дивите животни намират начин да не противопоставят интереса си към природните ресурси.  Боровинките, домашните животни или просто убежището на гората понякога стават ‘ябълката на раздора’ между хората и дивите животни. Тук ключовата дума е ‘понякога’. Кога по-точно? При какви обстоятелства и най-важното е ‘Защо’? За да си отговоря на всичките тези въпроси реших да пообиколя хижите около биосферния резерват и да си поговоря с хората, които срещна по пътя си.

След като се наспах, разбирайте към 8ч, поех по пътя за с. Дивчовото. Там оставих колата и бавно бавно закрачих към х. Абаджиева. Там смятах да остана една вечер, а на следващата сутрин да продължа за х. Момина поляна. След това да се изкача на билото на планината и да слезна към вила Кордела. Знам че няма пътека, но телето у мен проговаря :)

Както обикновено се случва, плановете са, за да се нарушават. Пристигнах на х. Абаджиева след около 2ч вървене от с. Дивчовото, но хижата беше затворена. По пътя до хижата срещнах местните рейнджъри от дирекцията на парка, които ме предупредиха за подобен изход. Поседях 10тина минути на хижата и реших да поема към х. Момина поляна. Така или иначе 2ч вървене за деня не беше достатъчно и беше грехота да спра при положение, че имах още поне 7-8 до мръкване.

Подготвих щеките и поех по пътеката, която беше отбелязана на картата с гъсти хоризонтали и очаквах сериозно натоварване. Само след около 30 мин чух алармени обаждания на червеногръдка. Доста странно. Спрях, за да се ослушам и огледам. Сянка се приплъзна под тъмната сянка на гъстата гора. Измежду дърветата се прокрадна силует на белка. Принизих се, за да не ме усети, но беше твърде късно. Животното вече тичаше в посока противоположна на моята. Поспря се. Ослуша се. Огледа се и отново побегна. Това любопитство на животното ми позволи да го огледам. Кремавото по корема и гърлото светеха в тъмната гора.

Белката е един от горските обитатели, които са нощно активни и са изключително трудни за наблюдение. Виждането на животното по този начин си беше чист късмет и награда за предприетите стъпки. Усещане за дива природа. Припомних си минали пътешествия в Южен Пирин, когато успях да видя изключителни места и животни точно поради това, че бях сам. Настоящето пътуване също дава своите резултати.

Продължих по пътеката с бодра крачка и зареден от срещата с дивото животно. След около 1ч се отклоних на няколко метра от пътеката, за да снимам паднало на земята старо дърво. Цялото бе покрито с дървесни гъби. Този път през падналите листа от миналата есен претича сръндак. Отново близък досег до дивата природа. Очертава се вълнуващо пътуване. Пътят бе ознаменуван от млад скален орел, който ме посрещна и изпрати още в началото на пътя ми.

Около 30 мин след срещата със сръндака достигнах до х. Комитски валог. Също бе затворена, макар че спростряната рубаршка издаваше присъствието на човек. Може би просто не е у дома. Приближаването на тази хижа беше изключително странно. Еди или друг знак издаваха присъствието на човек. В същото време, затворените врати и прозорци и празната веранда подсказваха, че живот тук няма. Около хижата имаше и стари лагерни колички, празни навеси за дърва, очевидно без много живот. Spooky :) Прилича на къща на духове в старата гора :) Ако беше отключено, сигурно щях да влезна и да хапна с половината от лъжиците подредени по масата :)

х. Момина поляна не беше далече. GPS-a показваше около 200м до нея. Голямо блаженство е достигането до крайната цел за деня. Още по-голямо е пийването на биричка и телефонния разговор с любим човек.

Хижарите ме посрещнаха на кирка :) Влизам в столовата, а нашите се излегнали на пейката до масата. Не са ставали от два дни. Пчеличка ги бе ужилила доста сериозно по езиците. В крайна сметка се разбрахме, че има места и ме настаниха. Доста уютно е. Нямаше други туристи и се очертаваше вечер посветена на рикийката и на въпросите от началото на разказа :)

Пред хижата бе паркирана УАЗ-ка и два джипа. Първоначалното ми впечатление бе, че тук цари бракониерство и всички тези возила са на авджии. Не бях прав или поне засега. Всъщност хижаря Ручката се оказа изключително свестен човек и категоричен противник на всякакви бракониерски набези. Дори сам е гонила такива от района. Возилата бяха на боровинкаджии, както ги наричат местните. Събирачите на горски плодове бяха обсадили околните върхове и склонове на планината. Въпреки сухата година, хората успяваха да съберат по 10-20 кг за деня. Рекордите за година достигали до 60 тона. Шофьорът на УАЗ-ката се хвалеше и с друг рекорд – брой хора, които е успявал да качи на возилото. Не успях да позная от 3 пъти :) Оказа се, че ежедневно във возилото се качват по 35-37 човек, а рекорда е 42ма души. Важно е да уточня, че не става въпрос за камион, а за бус УАЗ. Ще е доста интересно по стръмните баири на Балкана с накачуления народ :).

Постепенно спътниците му започнаха да слизат от Балкана. Кошовете бяха пълни с боровинки. За някои от хората, това бе основно препитание. За да го ‘заслужат’ бяха готови да вървят по 6ч на ден, след което да събират планинските дарове в пек и вятър и под постоянния риск от буря в планината. Вероятно хората изобщо не мислеха за това. Срещу 10те кг боровинки щяха да изкарат 25-40 лв за деня. Вероятно за тях нямаше значение, че са сред тези красиви места. За тях това бе ежедневие.

  

Небето се смръщи. Захладня. Бе време да влизам в хижата и да си сложа чаша чай. Голяма тенджера вреше върху печката на дърва, която бе запалена въпреки летните температури. Вечерите тук са студени и температурите падат под 10 градуса. Чаят ухаеше на билки. Тревите от ‘двора’ както каза единият хижар бяха доста ароматни. Стъмва се и е време за край на деня.

Вторият ден от пътуването започна рано. Още с излизането от хижата отпред чакаше същата УАЗ-ка с боровинко-събирачите. Чакаше ги дълъг ден и кратък сезон, в който трябва да съберат достатъчно, за да изкарат зимата. Заедно изкачихме първия склон до билото на планината, след което всеки пое по собствения си път. Имах някаква идея, че искам да стигна до вила Кордела, която се намира до с. Дивчотово, но по-важно бе да се срещна с хора, с които мога да си говоря, за конфликтите между тях и едрите хищници. По пътя имаше доста събирачи на боровинки. Противоречиви цифри бяха в интервала 200-500 човека. Очевидно е, че няма как да срещна диви животни при такова човешко присъствие. По-интересното в случая бе живота и съдбата на тези хора, които изкарват цял сезон в планината. Някои от тях нощуват между морените на билото, други слизат до селото всеки ден. Скотски живот си е това. Добре че все пак успяват да продадат, това което са събрали. За кг боровинки получават между 2,50 и 5 лв. Нощта в планината е доста студена и ако не огъня, то поне мисълта за препитанието вероятно ги топли вечер.

 

Най-накрая успях да срещна стадо животни. Около 200 коня препускаха по билото на планината. Склоновете се преминаваха с галоп с насладата от свободата. Вятъра развяваше дългите гриви на айгърите, които като че ли искаха да избягат от него. Опитах се да огледам всяко едно животно в стадото с идеята да намеря следи от нападение на хищници. Усилията ми бяха напразни. Голямата група коне е доста опасна за всяко диво животно, опитало се да приближи малките кончета.

 

В момента, в който се наснимах реших да продължа по пътя си. Излезе силен вятър и тъмни облаци, които ме накараха да се позамисля за слизането от планината. В този миг видях стадо овце с пастир. То бе през няколко баира, но… няма как…за това съм тук. Трябваше да приближа стадото и да разпитам овчаря за нападения на диви животни над домашните. Още с приближаването на пастира ме посрещна планинският му дух затворен в малка бутилка от 200 мл пълна с кехлибарена течност. „Винаги човек трябва да носи ракийка в планината” бяха думите на човека, който очевидно говореше от опит J Е нямах нищо против разбира се макар, че още незнаех къде ще нощувам и колко има до там. Предварителната ми нагласа и стратегия за предразполагане на овчарите към приказки за вълци и мечки бе да пийвам с тях. Като че ли чул препоръките на овчаря, аз също носех бутилчица ;) С охота я извадих и … Наздраве J Домашното сиренце от овцете, които пасат волно по баирите на Балкана си е друга работа. Няма нищо общо с това от магазина. Жалко че нямах съд, в който да сложа няколко бучки, които можех да купя от стопанството на човека. 

Побъбрихме час-два и отново захладня. Като че ли символично охлаждане на разговора кара всеки да поеме по пътя си. Овцете захванаха в посока, която овчаря трябваше да последва, въпреки че би трябвало те да следват него. Аз също поех по своя път. Тъй като наближаваше края на деня реших да намеря най-близката хижа – х. Бенковски. След час и 30 бях до нея. Отново празно. Няма хора. Поразхвърлях се, преоблякох се и зачаках хижаря, който се оказа, че е полегнал да дремне. Май пак се очертаваше да съм само с хижаря. Лошо няма, тъкмо ще чуя повече историйки.

В момента, в който сипахме ракийката, от гората се чу жизнерадостно подсвиркване от стар познайник на хижаря. Оказа се доктор от Плевен, който е израснал около хижата. Та цяла вечер не свършиха историите и на двамата. Замръзнали хора в планината, срещи с диви животни, спасителни акции, пиянски истории и какво ли още не. Богат е репертоара на хижарите, които за щастие успяват да споделят историите си с минувачи като мен. Тежка е съдбата на българските хижи, които са оставени без никаква подкрепа от Държавата. Тези, които са взети на концесия са се превърнали в средища на хора с интереси далечни от опазването на планината…

Последният ден в планината бе отреден за слизане. Път без пътека. Това е което трябваше да направя. Предния ден овчаря ми посочи ориентир на билото на планината през три склона с дълбоки дерета. Хижаря на Бенковски също ме мисли цяла вечер и се чуди какво да ми препоръча. Искаше да ме прати обратно по същия път, по който съм дошъл, но… това нямаше как да се случи. Предпочитах вървенето без пътека. В крайна сметка успях да се ориентирам. Точните насоки на овчаря и приключенския ми дух не ме спряха се секунда. Дори намалих броя на снимките, които обикновено правя и рядко се спирах. Разбира се, че се наслаждавах на всичко, което виждам. Високи върхове, много боровинки, стада коне, стари букови гори, буйни реки и още няколко сръндака, които вдигнах при забързаното си темпо. Бързах за срещата с любимия човек, който неистово исках да видя. С цената на малко ожулени крака и газене в заблатени места успях да стигна до хижата навреме. Взех си бързо душче и посветих останалото време на почивката с любимия човек. От тук натам налагам цензура :P

Беше страхотно пътуване изпълнено с приключения и много истории, които само планината помни. Вероятно всеки камък и всяка тревичка могат да разкажат десетки такива. Жалко че планината неможе да говори…