четвъртък, 29 януари 2009 г.

Преследване в степта

Нали знаете ония дни, в които цял ден нищо интересно не ти се случва и в най-неочаквания момент една обикновена среща с един необикновен вид осмисля цял месец нагласи, пътуване и съзерцаване в небето. Е, подобно нещо се случи с мен и колегата ми Данчо Христов на 12 април, сряда. Денят беше безкрайно негоден за наблюдение на каквото и да било и очакванията ни за усилена миграция на реещи се и пойни птици и големи струпвания на водолюбиви птици във водоемите по Северното Българско Черноморско крайбрежие се бяха превърнали в абсолютен мираж. Иначе безотказните места бяха опустели и дори спорадичните наблюдения на редки, но вече познати видове не ни носеха нужното удовлетворение. Останалата част на България беше споходена от поредната пролетна буря и неспирни дъждове и като че ли птиците в цялата страна се бяха изпокрили в земните недра или кой ги знае къде!?!
Точно в момента, в които и ние очаквахме да бъдем застигнати от библейския потоп, телефонът ми иззвъня … само веднъж и толкоз. Беше Вальо Катранджиев, (вероятно повечето от Вас го познават), той има този навик да поздравява с клипване по телефона и това беше и предположението на Данчо. Аз все пак реших да му се обадя, защото е малко странно да те поздравява някои, с които си се разделил преди един час и ще видиш отново по-късно през деня. Е, интуицията ми не ме подведе и този път и още след първото иззвъняване Вальо се обади и изстреля трудно осмисляемата на първо четене – или по-скоро слушане – реплика: „Два Момини жерава идват към вас, още ли сте на Яйлата?” Единственото, което ми хрумна да направя в този момент, бе да извикам „Спри”, при което Данчо наби спирачките на колата.
„Момини жерави – къде, как, кога?” Излишно е да Ви описвам сърцераздирателния разговор между орнитолози, наблюдаващи (и очакващи да наблюдават) вид, за когото я има 5 наблюдения през последното десетилетие в страната, я не. Обикновеният, безпристрастен наблюдател, резистентен към орнитологичната страст, сигурно би си помислил, че тези хора или очакват среща с извънземни или (и което е по-вероятно) са тотално сбъркани. Е понеже повечето от хората, които ще прочетат този разказ, нямат изграден имунитет срещу тази странна болест, изразяваща се в безпричинно забиване на спирачки по време на път, изскачане от автомобила и необяснимо съзерцаване на небесната шир, на множеството храсти и дървета в полето или просто в нищото, както и на други нетипични симптоми, и вече тръпнат в очакване да разберат какво се е случило по-нататък и тотално не разбират за чий дявол автора се отплесва в безсмислени тъпотии, е редно все пак да продължа.
Ако вече сте забравили Ви напомням, че стигнахме до момента, в който новината за отправящи се към нас Момини жерави (Anthropoides virgo) е обработена от мозъците ни и вече тръпнем в очакване на първата ни среща с тези приказно красиви и също така редки за България птици. Не знам дали сте изпитвали това чувство, но е безкрайно вълнуващо и в същото време отчайващо, защото знаеш, че някъде на около по-малко от 5 километра от теб летят птици, които може би няма да видиш никога повече през живота си. Намирахме се на южния изход на село Тюленово и отправяхме погледите си на юг и запад откъдето се очакваше да дойдат птиците. Следващите 10 минути изтекоха безкрайно дълго и непрекъснато си мислехме, че сме ги изпуснали и може би трябва да сменим мястото. Все пак Данчо реши, че е най-добре да изчакаме тук 20 минути и ако до тогава не ги видим да продължим по маршрута си на север към Шабла и Дуранкулак. Естествено оказа се прав, след по-малко от 5 минути при поредното ми сканиране на небосвода забелязах две птици откъм село Камен бряг. Летяха на изток право към морето. В момента, в които Данчо ги хвана с бинокъла си, аз извадих тръбата от колата, разпънах я и я насочих към тях. В това време Данчо просто отбелязваше: „Големи са!”, „Жерави са!”, секунди по-късно сложих точка на всички съмнения: „Момини са!”. След като жеравите стигнаха до брега, се заряха два пъти и продължиха на север. А там бяхме ние, прелетяха на по малко от 200 метра източно, на височина около 70 метра. Можехме да ги наблюдаваме и с просто око, но съвсем естествено ги зяпахме през тръбата и биноклите – направо запълваха зрителното им поле. Както всяко друго чудо и това беше за 3 … не дни, а минути. В този момент взехме решение да ги следваме с колата докъдето ни се удаде. Речено – сторено! В същия момент скочихме в колата и с мръсна газ отпрашихме на север, преминавайки със 100 километра в час през село Тюленово, измежду подтичващи бабички, попрехвърчащи кокошки и възмущаващи се дядовци. 2 километра след селото настигнахме жеравите, които уплашени от лошото време (или може би от преследващата ги кола) решиха да кацнат в полето до вятърната перка при Тюленово. Там ги загубихме зад един хълм, и като за капак и окончателен край на тези няколко минути щастие започна да вали.
Вечерта обсъдихме на по чаша ракия наблюденията с Вальо и начертахме на картата маршрут около 15 километра от прелета на Момините жерави. Уникалността на наблюдението ни се потвърди и от признанието на Вальо, че за почти 30 години орнитологична практика, висене на точки за миграция по цяла пролет и есен, вижда Моминия жерав за първи път. В такъв момент започваш да се чувстваш като богоизбран – поредният симптом на гореупоменатото странно заболяване!

От най-големите twitcher-и :)