четвъртък, 29 януари 2009 г.

НОВОГОДИШНО ТУРНЕ


Предмет на този разказ е една очертаваща се традиция за клона на БДЗП в град София. Правим това турне ако не се лъжа за трета поредна година, като от година на година то става все по-интересно и обхватно както по площ така и по видов състав (а може би и по количество изпит алкохол, но тук може сериозно да се поспори, което много зависи от това кой е обличал „жълтата фланелка” през съответната година). За да Ви осветля какво по-точно представлява мероприятието без да кодирам думите си във фрази, познати само на определен кръг хора, ще Ви кажа че това всъщност е една обиколка на България с цел наблюдаване на птици, като помежду другото се посещават познати лица от различни краища на страната, които сериозно черпят гостите си с всевъзможни продукти на хранително-вкусовата ни промищленост (особено на алкохолната такава), а поняка и с продукти собствено производство, които се характеризират с изключителния си и неповторим вкус.

Тази година турнето ни имаше за цел две основни дестинации – Бургаски влажни зони и Шабленско и Дуранкулашко езеро, като полевите ни станции (по известни като Field Stations) бяха съответно апартамента на Валя в Бургас и апартамента на Мишо в Добрич. След дълги организационни полемики относно състава на екипа, маршрута и типа на превозното средство, успяхме да сглобим следната орнитологична трупа за турнето: Младен Граматиков (баш-майстор и шеф - по призвание и по професия), Йордан Христов (шофер – по призвание, но не и по професия), Георги Бърдаров (Бърди) (новобранец в орнитологичните турнета), Валентина Ангелова (координатор – по професия, но не и по призвание) и моя милост Симеон Гигов (драскач – нито по професия, нито по призвание). Стартовата точка както обикновено беше София, откъдето тръгнаха шефа, шофера и драскача, като първото място, което самостоятелно бе посетено от гореупоменатите лица, беше язовир Цанко Церковски. За повечето от нас това беше ново място за посещение, което е интересно да се отбележи, поради липсата на интересни видове птици в съответното орнитологично важно място (може би най-интересно бе голямото струпване на големи бели и сиви чапли, както и първите две големи белочели гъски в рамките на това пътуване). Тук обаче си пролича липсата на координатор в групата, тъй като шефа и баш-майстор отиде да снима врабчета, драскача огледа водоема, а шофера записа наблюдавания видов състав птици и количественото му измерение. След тази разюздана орнитологична спирка нещата трябваше да си дойдат на мястото със забирането на новобранеца от бургаската гара, който оттук насетне бе редно да извършва цялата черна работа (забележете с удоволствие), а именно да води дневника, да отчете броя на обикновените видове в съответния водоем, да смени спукана задна гума ако се наложи (слава богу не се наложи), а не на последно място да разясни на непросветлената „висша” класа коя е най-новата тенденция в чалгата и да намери подходящите парчета в подходящия момент. Та след като нещата уж си дойдоха на мястото, отидохме на укритието на Атанасовско езеро, където срещнахме бургаската РИОС-аджийка и член на БДЗП Мария Андреева, която ни бе изключително полезна в идентифицирането на следващата точка за наблюдение. Но нека първо се спрем на това, което видяхме при укритието. В интерес на обективната и неподправена истина нямаше изключителни видове, но все пак стартирахме с няколко прелитащи над нас лопатарки, продължихме с почти всички срещащи се в България през зимата патици от род Anas, отчетохме и една каспийска чайка и няколко тънкоклюни нейни родственички, не изпуснахме и обичайните за това време от годината дъждосвирци като големия свирец, черноопашатия крайбрежен бекас, саблеклюна, тъмногръдия брегобегач, сребристата булка и малкия червеноног водобегач, и закрихме точката с първите прибиращи се от езерото Вая къдроглави пеликани. Следващата точка, която достигнахме благодарение на Мария, бе в най-южната част на Атанасовско езеро-юг. Тук вече имаше и видове като червеноклюната потапница, звънарката и малкия нирец. След този успешен бърдуочинг следобед, трябваше да се отправим към ПЗЦ „Пода”, където бяхме извикани да се явим по служба от небезизвестния Николай Петков (познат от близкото минало като шеф на шефовете в БДЗП). Речено-сторено, отидохме ние и след като бяхме смъмрени за сериозното си закъснение, се включихме в новогодишното парти, което вече се състоеше от доста тесен кръг от хора, като освен гореупоменатите лица присъстваха още координаторката на всички членове на БДЗП клон Бургас Валентина Ангелова, както и баш-членът на клона Ивайло Димчев. След като довършихме партито, бяхме настанени във Field Station Бургас, а в последствие и изведени на разходка до любимия на членовете на БДЗП Бургас бар, където имахме удоволствието да бъдем в компанията на по няколко бутилки бира в рамките на няколко игри билярд време. Естествено победител в билярда бе не кой да е друг, а именно (неее, не е шефа този път) драскача, който по между другото представлява и сътворител на това забележително литературно произведение, на което имате чест да се наслаждавата в момента.

Ден 2

Та туй бе то за този ден да минем към следващия, през който екипът ни, вече в пълен състав (разбирайте съставът упоменат в началото на разказа), трябваше да участва в мониторинга на Бургаски влажни зони и да отчете видовото разнообразие от птици в съответните му количествени параметри в язовир Порой, Поморийско езеро и Атанасовско езеро. Стартирахме с язовир Порой, където единственото нещо, което си струва да се отбележи е, че си загубихме времето да търсим една точка за наблюдение, до която явно няма достъп, но пък за сметка на това успяхме да открием една забележителна горичка в началото на село Порой, която според личното ми мнение се е утрепала за белочели сврачки, но тяхно присъствие или отсъствие е предмет на друго орнитологично мероприятие. При пристигането на следващата ни спирка, а именно Поморийски солници – север, бяхме посрещнати от ... „кучи студ”!!! Не че беше по топло на язовир Порой, но поне го нямаше този отвратителен вятър, характерен за Черноморското ни крайбрежие през зимата. Както можете да се досетите, тук мониторингът ни беше изключително бърз, особено този на плажа, и поради това няма и с какво толкова да бъде отбелязан. Е разбира се имаше средни нирци, големи гмурци и няколко вида патици в морето, но ... „Ай, стиа толкоа”. Последва спирка на малко по-приемливо от метеорологична гледна точка място, а именно лозя при южните солници на Поморие. Тук имаше и доста повече да се види, а и да се снима. Длъжен съм да започна с една женска тръноопашата потапница, която успя да стопли сърцата (но нищо друго) на част от екипа. Шефът пък успя да направи няколко чудесни фотки на малки и тъмногръди брегобегачи и малки червеноноги водобегачи. От музея на солта успяхме да хвърлим един поглед и на колонията на гривестите рибарки в Поморийско езеро, където все още имаше останали да зимуват представители на този вид. Уви червеногуши бъбрици, които често се виждат тук през зимата, нямаше и затова се изтеглихме набързо в посока Атанасовско езеро. Започнахме го откъмто северния му край. Е там май само координаторката беше ходила, така че си струваше да го видим и останалите. Беше малко далече за наблюдение, но с добра тръба и опитни орнитолози като нас проблемът е никакъв! Но пък и видовете не бяха кой знае какви – неми лебеди, няколко вида патици, бели ангъчи, няколко вида чайки, саблеклюни, големи бели чапли и като че ли това е всичко което си струва да се спомене. Впоследствие се преместихме на тръстиката ... на Атанасовско езеро – север. Оттук огледахме по-отблизо източната част на езерото, без да открием кой знае колко забележителни видове, но пък шефът за пореден път успя да се наслади на няколко добри снимки, този път на земеродни рибарчета. Последваха двете точки за наблюдение на Атанасовско езеро – юг, на които бяхме и предния ден и където видовият състав като цяло бе същия, но пък за сметка на това бе значително по-студено, което ускори провеждането на мониторинга, а съответно и успешното му приключване. Естествено оставаше ни да направим разбор на деня, който протече в характерната му обстановка, а именно ядене и пиене на корем, както и в компанията на едно необичайно любвеобвилно куче, собственост на координаторката. Всичко това доведе и до някои полемики в колектива, но те успяха да засегнат само и единствено панталоните на присъединилия се към екипа ни за вечерта Ники Петков, които бях поляни с полагащото им се количество алкохол.

Ден 3

Денят бе отреден само за наблюдението на target видове и места. Започнахме с издирването на тръноопашатата потапница в езерото Вая. Първата точка беше „топлата вода”, където имаше доста птици, но не и тръноопашати потапници. Все пак няма как да не отбележа белооките потапници и множеството малки корморани, както и огромниите количества кафявоглави и качулати потапници, които са нещо абсолютно нормално за Вая, така че те не успяха да ни впечатлят, а и ние все още търсехме 100-те и кусур тръноопашати потапници, наблюдавани от Иво Димчев предния ден. Последва точка известна с наименованието „пристана на чичо Руси”, където всичко беше лед, но пък си струваше да я посетим, тъй като е интересно място за наблюдение и снимане на птици през пролетта. Успяхме да открием най-накрая тръноопашатите потапници в източната част на езерото до пътя за Созопол, където имаше огромно струпване на водолюбиви птици и измежду 10,000 патици, потапници и корморани имаше и около 50-тина тръноопашати потапници, които успяхме да разгледаме от доста прилично разстояние. Следващото target място беше Ченгене скеле – тук не можахме да открием издирваните worldwide тънкоклюни свирци, нито пък редовно зимуващата голяма черногърба чайка, но пък успяхме да се насладим на 30-тина червеноклюни потапници, няколко сребристи булки, големи свирци и един воден дърдавец. С това престоят ни в района на Бургас приключи и поехме на север към Варна и Добрич. По пътя си струва да отбележа, че наблюдавахме миграция на над 100 мишелова в района на Несебър и „Бетонен бряг”. На път за крайната ни цел Добрич спряхме във Варна, за да изкоординираме мониторинга на гъските през идния ден с Негово Превъзходителство Посланникът на Червеногушата гъска в България г-н Ивайло Иванов. След приключването на официалната ни аудиенция в посолството на Branta ruficollis във Варна отпрашихме към Добрич, където предстоеше неофициалното ни напиване във Field Station Добрич. Бих казал, че всичко вървеше нормално и спокойно тази вечер, в която до около 10 часа бяхме удостоени с присъствието на видния „орнитолог-мигрант” Валентин Катранджиев. Но след като той си тръгна, дойде време да се проведе надпреварата за излъчване на носител на „жълтата фланелка”. Бих казал, че надпреварата беше ожесточена и продължителна, но първото място и честта да „облече жълтата фланелка на вечерта” се падна на новобранеца (Редно е да отбележа, че тази награда се дава само за представяне по време на вечерта на надпреварата, а не за цялостно творчество, в противен случай тя винаги ще бъде притежание на шефа). Цялостното му представяне през вечерта и неоспоримия му талант да подбере най-бясната чалга в най-подходящия момент, както и някои негови завидни танцови умения, заслужено му дадоха честта да бъде носител на тази престижна награда, а не бива да забравяме, че все пак младото поколение трябва да се подкрепя и поощрява.

След героичните ни прояви тази вечер предстоеше мъчно ставане в 4 часа сутринта, което означаваше и минимално количество сън преди изключително дългия ден, който ни предстоеше. На екипът ни, от който временно бе изключен шефа и баш майстор същевременно, поради „underperforming” предната вечер, се падна честта да брои Шабленската тузла, която е любимо мое място за наблюдение на птици, но определено не е най-интересната точка за броене на гъски. Времето тази сутрин бе все така студено, но количествата погълнат алкохол и чалга предишаната вечер все още ни топлеха. Основната част от птиците при нас бяха нощували в морето, тъй като тузлата беше замръзнала, а и съдейки по броя на гилзите наоколо, ловците явно не оставят гъските да спят на това място. Интересните наблюдения тук бяха на: червеногуши гъски (2 от които в продължение на няколко минути летяха съвсем ниско над нас), големи нирци, средни нирци, звънарки, неми лебеди, сиви гъски, стотици чайки-буревестници и хиляди големи белочели гъски. Следващата ни спирка беше Шабленското езеро. Започнахме го откъмто южния му край. Тук успяхме да се насладим на няколко много близо плуващи червеноклюни потапници, множество малки корморани, както и няколко къдроглави пеликани, прелитащи над нас. Последва една разходка покрай канала и западния бряг на езерото, в рамките на която видяхме няколко брезови и елови певци. След като свършихме с официалната част от мониторинга, продължихме с издирването на малката белочела гъска в нивите около Дуранкулашкото езеро, за където се появиха слухове, че е видяна. За съжаление нашите усилия бяха напразни и успяхме да се отчетем само с едно ято от няколкостотин червеногуши гъски и 100-тина пеликана, летящи над Дуранкулашкото езеро. Разбора на събитията от деня бяха извършени в ресторант „Журнал” в село Крапец, където сервират уникална рибена чорба!!!

С това за съжаление официалната част от турнето ни приключи. Огряхме, който можахме, за неогрените съжаляваме, но ще се постараем да бъдете включени в рамките следващото турне. Оттук на сетне ни предстоеше да извършим едно дълго пътуване до София, като по път трябваше да минем отново през Добрич, тъй като моя милост имаше неблагоразумието да си забрави телефонна във Field Station-а. Пътуването ни до София все пак не беше чак толкова отегчително, тъй като имаше доста неща да коментираме от изминалите дни, а и успяхме да изнамерим една радиостанция, която да ни напомня за изпълненията от предната вечер (Бубулечка...чка...чка... най...най). Трябва да се спомене и фактът, че шоферът се справи перфектно с тежката си задача да ни достави в начална точка , като по време на цялото пътуване успя също така да събере 100 черни точки от крайпътни знаци, с което заслужи прозвището „безсмъртен”. Е не бива да забравяме, че той може и да не е шофер по професия, но е такъв по призвание!!!

Послеслов: Ако тази творба не Ви е харесала, не забравяйте, че тя все пак е дело на един драскач, който сам по себе си е такъв нито по призвание, нито по професия.

С уважение,

Симеон Гигов