Бургаски влажни зони

Бургаски влажни зони

Не е лесно да си член на БДЗП-София през зимата – единственото мероприятие за цяла зима е среднозимното, по време на което най-често обикаляш и „броиш” замръзнали язовири и долините на Струма, Искър и Места, където общо взето не се случва нищо забележително и достойно да бъде упоменато дори и в приятелски орнитологичен разговор. Най-често подобен разговор протича по схемата: „Абе, к’во видя?” „Ами, нищо – само 100-тина корморана, 20-тина зеленоглавки, нек’ви си бърнета, чапли, абе, знаеш как е.” „Е-е, при мене имаше 2 малки корморана и 128 гъски” „Не думай! ” „Не те гъбаркам, братле.” „Късметлия.” и сменяме темата на разговор в посока кой какво „пиленце” бил срещнал, как била „станала работата” и т.н.
Понеже ни писна от това незавидно положение, траещо цяла зима, Данчо (Йордан Христов) и аз (Симеон Гигов) започнахме да обмисляме някое и друго екзотично пътуване, я до яз. Пясъчник, я до р. Дунав. След като това авантюристично настроено дуо прерасна в трио по време на една ненадейна среща с Иво Ангелов в Централния офис на БДЗП, се роди още по-екзотичната идея за обиколка на Бургаски влажни зони. За нула време вербувахме още един член на клона (Михаил Илиев), за да заформим квартета и напълним един Москвич, модел Алеко, принадлежащ на сливенското семейство Ангелови. Речено-сторено и на другия ден (петък, 03.02.06) вече бяхме на път за Сливен, откъдето на другата сутрин трябваше да тръгнем с Иво Ангелов и неговия Москвич за Бургас. Петък вечер мина в компанията на две двулитърки бира, планиране на маршрута и - няма как да не отбележа – апетитната вечеря приготвена от домакинята (майката на Иво). След като отбелязахме около 120 вида, които можем реално да видим по време на този birdwatching tour и си „обещахме” поне една „екзотика”, легнахме да спим, защото на другия ден ни предстоеше ставане в 5:00.
Не е приятно да ставаш в 5 часа, особено когато си свикнал да се излежаваш до 11, но в името на птиците някои хора са готови и на това. Както и да е, 5:30 вече бяхме в колата и а-ха да потеглим, Москвичът, модел Алеко, отказа. Ту на бензин, ту на газ – не ще да запали пустия му таралясник. В този момент Иво се намеси решително и заяви:
- Няма проблеми, момчета, бензина е свършил. 300 м по-надолу има бензиностанция. Трябва само да я избутаме дотам.
- Няма проблеми – рекохме ние и забутахме.
Бензиностанцията наистина беше наблизо, но 5 лева бензин не свършиха работа за да запали последният модел на руския автомобилен гигант „Москвич”. То бутане ли не беше, дърпане ли, разглобихме почти карбуратора и всичко останало свързано със запалителната система на колата – не ще!!! Най-накрая, след като вече се съмна и всички гъски бяха отлетели от нощувките си за да пасат по полетата на Бургаско, двигателя на колата вече беше достатъчно топъл, в резултат на всевъзможни интервенции и грубянщини от страна на екипа, за да запали на газ. Ние само това и чакахме, веднага се накачурихме на колата и отпрашихме за Бургас. Единствена пречка пред нас оттук нататък се оказа един карнобатски полицай, който след половинчасово мотане ни разкара с благословия. Не знам дали от полицейската благословия или от нещо друго, но наблюденията потръгнаха и не след дълго фиксирахме първите летящи ята белочели гъски. Първото по-сериозно наблюдение, обаче, се случи 1 км преди село Съдиево. Там вниманието ни привлече един малък сокол, кацнал на буца пръст в полето. Спряхме да го поразгледаме отблизо, но вниманието ни моментално бе преместено малко по-навътре в полето, където възприеманото доскоро като стадо кози се оказа ято пойни лебеди, а сред него имаше и други по-дребни водолюбиви и то не какви да е, а именно червен ангъч и сива гъска. Повечето от нас за първи път наблюдаваха червен ангъч в диво състояние, а и факта, че това се случваше посред зима, беше достатъчен да определим началото за страхотно.
Оставихме ангъчите да пасат на воля и продължихме към Поморийските солници. Там бяхме посрещнати от замръзнали водоеми, 70 бели ангъча, а не след дълго и от гъста мъгла. В този момент си рекохме „Е всяко зло за добро – ако бяхме дошли рано сутринта за гъски щеше да ги видим само в мечтите си или най-много да ги чуем”. А тук е редно да отбележа, че верният ни Москвич, модел Алеко, не ни подведе нито веднъж след драматичните събития от сутринта, за които той всъщност нямаше никаква вина.
Мъглата ни съпътстваше чак до около 2 часа следобед – като в това време все пак успяхме в отделните моменти на „просветление” да хвърлим един поглед на плажа при Поморие, Шофьорския плаж, Атанасовско езеро и езерото Вая, като последните две бяха яко замръзнали. На Узунгерен, където мъглата ни „следваше по петите” успяхме да се насладим на 19 къдроглави пеликани, ято от около 250 неми лебеда, 6 тръноопашати потапници, 9 малки корморана, саблеклюн, звънарка, 19 малки ниреца и огроми ята от кафявоглава и качулата потапници, зеленоглава патица и лиски, които буквално ни се мотаеха в краката. След като мъглата ни застигна и на това място се преместихме на яз. Мандра при река Изворска, където тя беше по-поносима и постепенно се разпръсваше. Язовирът в по-голямата си част беше замръзнал, но тук имаше две-три „островчета” вода в морето от лед, а недалече в полето се хранеха 220 пойни лебеда, 131 големи белочели гъски, 1 червеногуша гъска и около 10000 лиски. Най-интересното тук, обаче, беше един мъжки полски блатар, който ни зяпаше буквално от 3 м, докато ние му се блещехме от колата. След като приключихме тук се отправихме към едно място, препоръчано от Димо Димчев, а именно Ченгене скеле. По пътя поогледахме 20 пойни лебеда пасящи на 20 м от пътя, но за наше най-голямо съжаление сред тях го нямаше тъй желания от Иво малък лебед. Мъката му, обаче, не трая дълго, защото още с пристигането ни на Ченгене скеле, последният засече и най-голямата „екзотика” на пътуването, която се наричаше голяма черногърба чайка. По данни на гореупоменатия тя била заварена „…най-мазно да си кисне краката в солените води на Ченгене скеле”. Дали наистина си киснеше краката не мога да кажа със сигурност, но това определено си беше голяма черногърба чайка – с черен гръб, розови крака и значително по-голяма от заобикалящите я гларуси. Тук се нарадвахме и на много дъждосвирцови: средна бекасина – 7, голям свирец – 4, сребриста булка – 4, малък червеноног водобегач – 8, алпийски брегобегач – 63. В залива откъм рибарското селище ни чакаха още няколко изненади – започна се с огромно ято от около 3500 качулати потапници, последваха 3 женски и 1 мъжка червеноклюни потапници и завършихме с 56 планински потапници (34 мъжки и 22 женски). Последните повдигнаха настроението на екипа до краен предел, а Иво Ангелов толкова беше въодушевен от тях, че започна да се подписва с псевдонима Scaup (от англ. планинска потапница).
Денят ни завърши на Пода, където се бяха събрали накуп всички представители на род Anas, а на един от електрическите стълбове в Узунгерен един сокол-скитник похапваше поредната си жертва. Последното ни подсети, че е крайно време и ние да ядем и да полеем с по една бира така добре протеклия за нас ден. Равносметката беше внушителна – 76 вида, като Иво, Данчо и аз имахме по 3 нови вида, а Мишо цели 7. Ех, Бургас си е Бургас, надали другаде в България ще ни се удаде шансът да видим 3 нови за нас вида за един ден.
Втората сутрин също не започна кой знае колко очарователно за повечето от членовете на екипа, след като изкарахме една бая студена нощ на Пода. Е така си е, който иска да види нещо интересно зимата, трябва и да помръзне „малко”.
Наблюденията през втория ден започнаха с кратко сканиране на Пода, по време на което се открои един мъжки среден нирец, 28 звънарки, 54 малки корморани и един голям воден бик, след което влязохме и в самата защитена местност и отидохме до плажа, за да се насладим от 2-3m на 4 трипръсти брегобегачи, 2 къдроглави пеликана, а на връщане Иво успя да подплаши от близката тръстика и един мустакат синигер.
На тръгване от Пода решихме да погледнем отблизо и голямото струпване на неми лебеди на Узунгерен, което наблюдавахме вчера, и ако ни се усмихне късмета да видим още нещо интересно. И както е казано – „Който търси, намира.” Това, което ние „намерихме” беше едно ято белооки потапници, които явно ги е домързяло да мигрират по на юг и са се задоволи с климата на Бургас и компанията на над 250 неми лебеда, почти 200 клопача и прочие Anseriiformes.
Следващата ни спирка беше Вая, където регистрирахме дежурните тръноопашати потапници – 39 на брой, малки нирци – 95, всички видове Anas sp. зимуващи в България, а така също установихме и нощувка на гъски – като сред множеството големи белочели гъски се мотаеха и няколко сиви и червеногуши техни родственици. На Атанасовско езеро и морето край него за съжаление не отчетохме нищо впечатляващо – това което си заслужава да са отбележи са още 2 мъжки средни нирци и 33 пасящи в полето фиша. За най-голямо наше „удивление” така и не можахме за два дена да видим нито един гмуркач – къде се бяха затрили „гавиите” така и не разбрахме. Последното ни наблюдение от района на Бургас беше до разклона за Лукойл в полето край магистралата за София, където на воля си пасяха около 2000 белочели гъски и немалко червеногуши.
Това, обаче, не беше всичко – birdwatching-а ни завърши, след като до язовир „Церковски” се насладихме на около 6000 белочели гъски, 48 червеногуши, 3 сиви и 18 пойни лебеда. Е, това ако не е добър край на нашата Одисея, здраве му кажи!

Вие четохте една продукция на БДЗП-София

Главни действащи лица:

Мазникът, който си киснеше краката – Larus marinus
Scaup-овете – Aythya marila
Псевдокозичките – Tadorna ferruginea
Мързеливите мигранти – Aythya nyroca

Второстепенни герои:

Branta ruficollis Anser anser
Netta rufina Oxyura leucocephala Bucephala clangula
Mergus serrator Mergellus albellus
Calidris alba Calidris alpina
Numenius arquata Pluvialis squatarola Recurvirostra avosetta
Pelecanus crispus Phalacrocorax pygmeus
Falco peregrinus
Panurus biarmicus
и хиляди статисти

Сценаристи: Ивайло Ангелов, Йордан Христов, Михаил Илиев и Симеон Гигов

Режисьор: Симеон Гигов