Такова беше и това пътуване. Уж за сови. Подлъгани от прогнозата за слънчево време и ентусиазирани от няколко красиви снимки на хижи в Стара планина, в четвъртък вечер реших, че ми се ходи на планина. Е все пак решението ми не беше без основание. През изминалите събота и неделя имах наблюдения, че животните се събуждат и ... е време за сови ;)
След малко повече уговорки тръгнахме посока х. Дерменка в НП “Централен Балкан”. До хижата се намира резерват “Стенето”, за който имам определени впечатления. Очаквах, че там ще можем да видим някои интересни видове. Както се казва в някои реклами обаче, плановете са, за да се нарушават ;)
Всичко започна страхотно. Слънчево време, царски орли, пеещи птици, мигранти. Изобщо голяма живинка. Разбира се просто се наслаждавахме на прекрасното време без да си даваме сметка, че в планината условията може да не са същите.
По обяд се отклонихме от Кърнаре и с кола се опитахме да стигнем до прохода Беклемето. Там смятахме да оставим колата и да вървиш пеша до х. Дерменка. Да ама не, както казва известен български журналист. Още на излизане от Кърнаре имаше табела “Проходът е затворен”. Опааа. Ами сега? Това май не беше много предвидено. Решихме, че това е някаква шега, защото в нашата любима страна, работниците на Пътно строителство често забравят разни табели по пътя ;) Продължихме смело нагоре, но нещо започна да ме гложди.
Карах смело нагоре по хълма, но снега започваше да става все повече и повече. Една кола бе спряла по средата на пътя и ни предупреди да изчакаме слизащо от горе друго возило. Хората твърдяха, че е абсурд минаването през Беклемето. Брех! Със своята самонадеяност, не можех да повярвам, че е чак толкова зле. Продължихме натам. След още 2км нещата започнаха доста да загрубяват. На един завой, колата поднесе и предните гуми влезнаха в калния банкет. За щастие, благодарение на спътниците ми Наско и Теди, успяхме да се измъкнем. Това не ми беше достатъчен урок и продължихме нагоре по пътя.
Скоро започнахме да виждаме наспирали коли. Чудех се какво ли става? След още 500 м разбрах, че май това, което хората казват беше истина. Въпреки, че се бях запасил с вериги, нямах никакъв шанс да мина през дълбоките преспи сняг, които се бяха образували на пътя. Смелчаци с голфчета с пернишка регистрация здраво пореха снега, но не след дълго и те се озоваваха в преспите. Само Крузърите успяваха да минат без изобщо да се замислят. Както обичам да казвам, следващата ми кола ще е джип ;)
След кратко обсъждане на възможностите решихме да оставим колата и да тръгнем пеша по пътя посока прохода Беклемето. Не подозирахме изобщо какво ни очаква. Въпреки това се оказа най-правилното решение. Беше доста трудно да изберем подходящо място, където да оставим колата, защото навсякъде имаше нападали камъни или дървета. Все пак намерихме подходящо място, нарамихме раниците и закрачихме бодро напред. Обля ни ентусиазъм и гледахме на пътуването доста позитивно. Снимчици, птички, слънчице... идилийка. Минахме покрай няколко преспи сняг образувани от паднали на пътя лавини, които бяха накарали дори и Крузърите да се откажат.
Тази идилийка обаче не продължи дълго. След около 2-3 часа хората в екипа говореха все по-малко и по-малко. Вероятно се чудеха как ми да отмъстят за причиненото натоварване :P На тръгване обещавах смело, че няма да има почти никакво натоварване и ще вървим само по билото на Стара планина. Това беше планът, нооо... Започна да се смрачава, а ние още не сме стигнали дори билото. Бяха минали 5 часа, а още не знаехме къде ще спим. Пътят до Дерменка тепърва предстоеше. До там има поне 3 часа.
На Беклемето трябваше да се срещнем с наши колеги от Свищов и Плевен, с които да пийнем и да послушаме сови. Когато те ни се обадиха, ние бяхме ‘под чорапогащника’. Така е известен паметника на прохода Беклемето сред туристите. Това ‘под’ им даде около час и половина преднина докато стигнат до заслон “Орлово гнездо”. Оказа се, че мястото е било обновено и е готово да посреща гости. Макар да бях с нагласата да бъдем на х. Дерменка, щях да съм доволен да бъдем където и да е. Имах едно единствено условие. Просто да бъдем в средата на нищото!
За съжаление обаче, започнахме да се чувстваме изтощени от пет часовия преход към прохода. Теди дори започна да вижда някакви дъги ;). Започнахме да обмисляме варианти да слезем в ниското, посока комплекс Беклемето, където има няколко хотели и хотелчета. Честно казано изобщо не исках да ходим в цивилизацията. Разума обаче надделя. Въпреки, че бях готов да вървя в тъмното, само и само да задоволя нагласата си, реших че е по-разумно да не натоварвам излишно спътниците си. Все пак им бях обещал ‘лека разходка’ ;)
Стигнахме до хотел Беклемето, а след около два часа към нас се присъединиха и приятелите ни от Свищов и Плевен. Най-накрая се събрахме. Оказа се доста дълъг ден. След като уважихме местната кръчмица и пийнахме по бира, решихме да ударим по едно по хижарски. Все пак се бяхме приготвили с около 3л вино и още толкова ракия, а бяхме само 6 човека.
В следващия момент, по безпаметни за мен причини Емо отвори вратата на тераса. Там ни чакаше Тя. Госпожицата заради, която бяхме изминали целия този път. Госпожицата сова или господин совчо :P една горска улулица си почиваше само на около 3-4 м от терасата на хотелската ни стая. Както каза Емо, 3мин след като я регистрирахме, към нея бяха насочени 4 Канона и всички фенери и челници, с които разполагахме. Улулицата остана абсолютно спокойна. Въпреки, че 6 човека говореха някакви неща на неразбираем за нея език, совата остана абсолютно неподвижна. Като че ли нарочни си обръщаше главата в обратната посока, вероятно да прави напук на всеки фотограф, който иска очите на животното за своя най-добър кадър.
След като се наиграхме със совата беше време за почивка. На следващия ден ни очакваше подобно изкачване. Макар да беше по-кратко, знаехме че трябва да тръгнем рано.
Опихме се с джипа на Емо да стигнем поне до половината на разстоянието, което трябваше да изкачим, но затънахме още в първата пряспа сняг. Само 15 см сняг, не даваха възможност на Land Rover-a да мръдне. Снега беше мокър, тежък и не позволяваше на самопочистващите се гуми на джипа да ни извадят от пряспата. Започнахме да се притесняваме, че няма да можем да се измъкнем. В крайна сметка всичко беше наред. Разделихме се с Емо и потеглихме обратно към нашата кола, която беше на около 15тина км и само на няколко баира разстояние.
Изкачването на прохода от северната страна също не беше лесно. Освен че още ни държеше от предния ден, условията не позволяваха да си правим експерименти и да качваме баирите напряко. Снегът беше ужасно мокър, затъваше се при всяка крачка. На места затъвахме над коленете. Имайки в предвид, че вървяхме почти само по асфалт си беше доста екстремно преживяване. На един завой се бяхме разхвърляли и доволно похапвахме вафлички “Ная” и диетични сандвичи с кълнове на репички. В този миг се чу мотора на някакво превозно средство. Не можехме да повярваме, че нещо изобщо е успяло да си преправи път през този сняг. Оказа се АТВ, което въпреки че се беше засилило успя да спре преди да ни размаже на пътя :P
Веднъж изкачили прохода, нещата бяха лесни. Знаехме, че има много път до колата, но поне се успокоявахме, че беше надолу. Надолу, но пак се затъваше. След блажени почивки за хапване и гледане на птици успяхме да стигнем до колата. Май никога не съм се радвам толкова да я видя цяла и непокътната. Все пак я бях оставил в средата на нищото без абсолютно никакъв надзор и с риск от падащи камъни. Запалихме доволно, сложихме сухите дрехи, пуснахме си приятна музичка и се прибрахме у дома.
Беше страшно красиво пътуване. Доволни се прибрахме, и със скърцащи стави заспахме ;)
текст: Dan
снимки: Теди Коцева. Повече снимки тук:
Няма коментари:
Публикуване на коментар