събота, 28 март 2009 г.
Първите домашни червеноопашки
Алпийски видове на нетрадиционно място
Това беше края на тази екзотика. Място със силно средиземноморско влияние беше дом на няколко алпийски вида. За по-малко от 2 часа успях да видя близо 20 вида.
Нов вид регистриран от двора
събота, 21 март 2009 г.
Нов вид на хранилката: Черен синигер
Отново днес (21.02) за първи път видях и домашното врабче да каца на подвижната хранилка. Интересно е, че и двата вида врабчета и зидарката започнаха да кацат по хранилката, което не е обичайно за тях.
сряда, 18 март 2009 г.
петък, 6 март 2009 г.
Време е за лято
Освен нея, за пръв път виждам и обикновени чинки да се възползват от хранилката в двора. Птиците бяха 2 и се хранеха на земята. За разлика от другите птици преди няколко седмици, чинките не се престрашават да кацат на хранилката. Вероятно няма и нужда, тъй като със затоплянето на времето птиците успяват да намират храна все по-лесно. Странното е, че чинките идват на хранилката точно сега, когато вече всички други птици са се разбягали и успяват да намерят храна далеч от хранилката. Към момента са останали два лъскавоглави синигера, 2 сини, няколко големи и 2-3 полски врабчета.
Новости около хранилката
вторник, 17 февруари 2009 г.
четвъртък, 29 януари 2009 г.
НОВОГОДИШНО ТУРНЕ
Предмет на този разказ е една очертаваща се традиция за клона на БДЗП в град София. Правим това турне ако не се лъжа за трета поредна година, като от година на година то става все по-интересно и обхватно както по площ така и по видов състав (а може би и по количество изпит алкохол, но тук може сериозно да се поспори, което много зависи от това кой е обличал „жълтата фланелка” през съответната година). За да Ви осветля какво по-точно представлява мероприятието без да кодирам думите си във фрази, познати само на определен кръг хора, ще Ви кажа че това всъщност е една обиколка на България с цел наблюдаване на птици, като помежду другото се посещават познати лица от различни краища на страната, които сериозно черпят гостите си с всевъзможни продукти на хранително-вкусовата ни промищленост (особено на алкохолната такава), а поняка и с продукти собствено производство, които се характеризират с изключителния си и неповторим вкус.
Тази година турнето ни имаше за цел две основни дестинации – Бургаски влажни зони и Шабленско и Дуранкулашко езеро, като полевите ни станции (по известни като Field Stations) бяха съответно апартамента на Валя в Бургас и апартамента на Мишо в Добрич. След дълги организационни полемики относно състава на екипа, маршрута и типа на превозното средство, успяхме да сглобим следната орнитологична трупа за турнето: Младен Граматиков (баш-майстор и шеф - по призвание и по професия), Йордан Христов (шофер – по призвание, но не и по професия), Георги Бърдаров (Бърди) (новобранец в орнитологичните турнета), Валентина Ангелова (координатор – по професия, но не и по призвание) и моя милост Симеон Гигов (драскач – нито по професия, нито по призвание). Стартовата точка както обикновено беше София, откъдето тръгнаха шефа, шофера и драскача, като първото място, което самостоятелно бе посетено от гореупоменатите лица, беше язовир Цанко Церковски. За повечето от нас това беше ново място за посещение, което е интересно да се отбележи, поради липсата на интересни видове птици в съответното орнитологично важно място (може би най-интересно бе голямото струпване на големи бели и сиви чапли, както и първите две големи белочели гъски в рамките на това пътуване). Тук обаче си пролича липсата на координатор в групата, тъй като шефа и баш-майстор отиде да снима врабчета, драскача огледа водоема, а шофера записа наблюдавания видов състав птици и количественото му измерение. След тази разюздана орнитологична спирка нещата трябваше да си дойдат на мястото със забирането на новобранеца от бургаската гара, който оттук насетне бе редно да извършва цялата черна работа (забележете с удоволствие), а именно да води дневника, да отчете броя на обикновените видове в съответния водоем, да смени спукана задна гума ако се наложи (слава богу не се наложи), а не на последно място да разясни на непросветлената „висша” класа коя е най-новата тенденция в чалгата и да намери подходящите парчета в подходящия момент. Та след като нещата уж си дойдоха на мястото, отидохме на укритието на Атанасовско езеро, където срещнахме бургаската РИОС-аджийка и член на БДЗП Мария Андреева, която ни бе изключително полезна в идентифицирането на следващата точка за наблюдение. Но нека първо се спрем на това, което видяхме при укритието. В интерес на обективната и неподправена истина нямаше изключителни видове, но все пак стартирахме с няколко прелитащи над нас лопатарки, продължихме с почти всички срещащи се в България през зимата патици от род Anas, отчетохме и една каспийска чайка и няколко тънкоклюни нейни родственички, не изпуснахме и обичайните за това време от годината дъждосвирци като големия свирец, черноопашатия крайбрежен бекас, саблеклюна, тъмногръдия брегобегач, сребристата булка и малкия червеноног водобегач, и закрихме точката с първите прибиращи се от езерото Вая къдроглави пеликани. Следващата точка, която достигнахме благодарение на Мария, бе в най-южната част на Атанасовско езеро-юг. Тук вече имаше и видове като червеноклюната потапница, звънарката и малкия нирец. След този успешен бърдуочинг следобед, трябваше да се отправим към ПЗЦ „Пода”, където бяхме извикани да се явим по служба от небезизвестния Николай Петков (познат от близкото минало като шеф на шефовете в БДЗП). Речено-сторено, отидохме ние и след като бяхме смъмрени за сериозното си закъснение, се включихме в новогодишното парти, което вече се състоеше от доста тесен кръг от хора, като освен гореупоменатите лица присъстваха още координаторката на всички членове на БДЗП клон Бургас Валентина Ангелова, както и баш-членът на клона Ивайло Димчев. След като довършихме партито, бяхме настанени във Field Station Бургас, а в последствие и изведени на разходка до любимия на членовете на БДЗП Бургас бар, където имахме удоволствието да бъдем в компанията на по няколко бутилки бира в рамките на няколко игри билярд време. Естествено победител в билярда бе не кой да е друг, а именно (неее, не е шефа този път) драскача, който по между другото представлява и сътворител на това забележително литературно произведение, на което имате чест да се наслаждавата в момента.
Ден 2
Та туй бе то за този ден да минем към следващия, през който екипът ни, вече в пълен състав (разбирайте съставът упоменат в началото на разказа), трябваше да участва в мониторинга на Бургаски влажни зони и да отчете видовото разнообразие от птици в съответните му количествени параметри в язовир Порой, Поморийско езеро и Атанасовско езеро. Стартирахме с язовир Порой, където единственото нещо, което си струва да се отбележи е, че си загубихме времето да търсим една точка за наблюдение, до която явно няма достъп, но пък за сметка на това успяхме да открием една забележителна горичка в началото на село Порой, която според личното ми мнение се е утрепала за белочели сврачки, но тяхно присъствие или отсъствие е предмет на друго орнитологично мероприятие. При пристигането на следващата ни спирка, а именно Поморийски солници – север, бяхме посрещнати от ... „кучи студ”!!! Не че беше по топло на язовир Порой, но поне го нямаше този отвратителен вятър, характерен за Черноморското ни крайбрежие през зимата. Както можете да се досетите, тук мониторингът ни беше изключително бърз, особено този на плажа, и поради това няма и с какво толкова да бъде отбелязан. Е разбира се имаше средни нирци, големи гмурци и няколко вида патици в морето, но ... „Ай, стиа толкоа”. Последва спирка на малко по-приемливо от метеорологична гледна точка място, а именно лозя при южните солници на Поморие. Тук имаше и доста повече да се види, а и да се снима. Длъжен съм да започна с една женска тръноопашата потапница, която успя да стопли сърцата (но нищо друго) на част от екипа. Шефът пък успя да направи няколко чудесни фотки на малки и тъмногръди брегобегачи и малки червеноноги водобегачи. От музея на солта успяхме да хвърлим един поглед и на колонията на гривестите рибарки в Поморийско езеро, където все още имаше останали да зимуват представители на този вид. Уви червеногуши бъбрици, които често се виждат тук през зимата, нямаше и затова се изтеглихме набързо в посока Атанасовско езеро. Започнахме го откъмто северния му край. Е там май само координаторката беше ходила, така че си струваше да го видим и останалите. Беше малко далече за наблюдение, но с добра тръба и опитни орнитолози като нас проблемът е никакъв! Но пък и видовете не бяха кой знае какви – неми лебеди, няколко вида патици, бели ангъчи, няколко вида чайки, саблеклюни, големи бели чапли и като че ли това е всичко което си струва да се спомене. Впоследствие се преместихме на тръстиката ... на Атанасовско езеро – север. Оттук огледахме по-отблизо източната част на езерото, без да открием кой знае колко забележителни видове, но пък шефът за пореден път успя да се наслади на няколко добри снимки, този път на земеродни рибарчета. Последваха двете точки за наблюдение на Атанасовско езеро – юг, на които бяхме и предния ден и където видовият състав като цяло бе същия, но пък за сметка на това бе значително по-студено, което ускори провеждането на мониторинга, а съответно и успешното му приключване. Естествено оставаше ни да направим разбор на деня, който протече в характерната му обстановка, а именно ядене и пиене на корем, както и в компанията на едно необичайно любвеобвилно куче, собственост на координаторката. Всичко това доведе и до някои полемики в колектива, но те успяха да засегнат само и единствено панталоните на присъединилия се към екипа ни за вечерта Ники Петков, които бях поляни с полагащото им се количество алкохол.
Ден 3
Денят бе отреден само за наблюдението на target видове и места. Започнахме с издирването на тръноопашатата потапница в езерото Вая. Първата точка беше „топлата вода”, където имаше доста птици, но не и тръноопашати потапници. Все пак няма как да не отбележа белооките потапници и множеството малки корморани, както и огромниите количества кафявоглави и качулати потапници, които са нещо абсолютно нормално за Вая, така че те не успяха да ни впечатлят, а и ние все още търсехме 100-те и кусур тръноопашати потапници, наблюдавани от Иво Димчев предния ден. Последва точка известна с наименованието „пристана на чичо Руси”, където всичко беше лед, но пък си струваше да я посетим, тъй като е интересно място за наблюдение и снимане на птици през пролетта. Успяхме да открием най-накрая тръноопашатите потапници в източната част на езерото до пътя за Созопол, където имаше огромно струпване на водолюбиви птици и измежду 10,000 патици, потапници и корморани имаше и около 50-тина тръноопашати потапници, които успяхме да разгледаме от доста прилично разстояние. Следващото target място беше Ченгене скеле – тук не можахме да открием издирваните worldwide тънкоклюни свирци, нито пък редовно зимуващата голяма черногърба чайка, но пък успяхме да се насладим на 30-тина червеноклюни потапници, няколко сребристи булки, големи свирци и един воден дърдавец. С това престоят ни в района на Бургас приключи и поехме на север към Варна и Добрич. По пътя си струва да отбележа, че наблюдавахме миграция на над 100 мишелова в района на Несебър и „Бетонен бряг”. На път за крайната ни цел Добрич спряхме във Варна, за да изкоординираме мониторинга на гъските през идния ден с Негово Превъзходителство Посланникът на Червеногушата гъска в България г-н Ивайло Иванов. След приключването на официалната ни аудиенция в посолството на Branta ruficollis във Варна отпрашихме към Добрич, където предстоеше неофициалното ни напиване във Field Station Добрич. Бих казал, че всичко вървеше нормално и спокойно тази вечер, в която до около 10 часа бяхме удостоени с присъствието на видния „орнитолог-мигрант” Валентин Катранджиев. Но след като той си тръгна, дойде време да се проведе надпреварата за излъчване на носител на „жълтата фланелка”. Бих казал, че надпреварата беше ожесточена и продължителна, но първото място и честта да „облече жълтата фланелка на вечерта” се падна на новобранеца (Редно е да отбележа, че тази награда се дава само за представяне по време на вечерта на надпреварата, а не за цялостно творчество, в противен случай тя винаги ще бъде притежание на шефа). Цялостното му представяне през вечерта и неоспоримия му талант да подбере най-бясната чалга в най-подходящия момент, както и някои негови завидни танцови умения, заслужено му дадоха честта да бъде носител на тази престижна награда, а не бива да забравяме, че все пак младото поколение трябва да се подкрепя и поощрява.
След героичните ни прояви тази вечер предстоеше мъчно ставане в 4 часа сутринта, което означаваше и минимално количество сън преди изключително дългия ден, който ни предстоеше. На екипът ни, от който временно бе изключен шефа и баш майстор същевременно, поради „underperforming” предната вечер, се падна честта да брои Шабленската тузла, която е любимо мое място за наблюдение на птици, но определено не е най-интересната точка за броене на гъски. Времето тази сутрин бе все така студено, но количествата погълнат алкохол и чалга предишаната вечер все още ни топлеха. Основната част от птиците при нас бяха нощували в морето, тъй като тузлата беше замръзнала, а и съдейки по броя на гилзите наоколо, ловците явно не оставят гъските да спят на това място. Интересните наблюдения тук бяха на: червеногуши гъски (2 от които в продължение на няколко минути летяха съвсем ниско над нас), големи нирци, средни нирци, звънарки, неми лебеди, сиви гъски, стотици чайки-буревестници и хиляди големи белочели гъски. Следващата ни спирка беше Шабленското езеро. Започнахме го откъмто южния му край. Тук успяхме да се насладим на няколко много близо плуващи червеноклюни потапници, множество малки корморани, както и няколко къдроглави пеликани, прелитащи над нас. Последва една разходка покрай канала и западния бряг на езерото, в рамките на която видяхме няколко брезови и елови певци. След като свършихме с официалната част от мониторинга, продължихме с издирването на малката белочела гъска в нивите около Дуранкулашкото езеро, за където се появиха слухове, че е видяна. За съжаление нашите усилия бяха напразни и успяхме да се отчетем само с едно ято от няколкостотин червеногуши гъски и 100-тина пеликана, летящи над Дуранкулашкото езеро. Разбора на събитията от деня бяха извършени в ресторант „Журнал” в село Крапец, където сервират уникална рибена чорба!!!
С това за съжаление официалната част от турнето ни приключи. Огряхме, който можахме, за неогрените съжаляваме, но ще се постараем да бъдете включени в рамките следващото турне. Оттук на сетне ни предстоеше да извършим едно дълго пътуване до София, като по път трябваше да минем отново през Добрич, тъй като моя милост имаше неблагоразумието да си забрави телефонна във Field Station-а. Пътуването ни до София все пак не беше чак толкова отегчително, тъй като имаше доста неща да коментираме от изминалите дни, а и успяхме да изнамерим една радиостанция, която да ни напомня за изпълненията от предната вечер (Бубулечка...чка...чка... най...най). Трябва да се спомене и фактът, че шоферът се справи перфектно с тежката си задача да ни достави в начална точка , като по време на цялото пътуване успя също така да събере 100 черни точки от крайпътни знаци, с което заслужи прозвището „безсмъртен”. Е не бива да забравяме, че той може и да не е шофер по професия, но е такъв по призвание!!!
Послеслов: Ако тази творба не Ви е харесала, не забравяйте, че тя все пак е дело на един драскач, който сам по себе си е такъв нито по призвание, нито по професия.
С уважение,
Симеон Гигов
НЕ ЗАСПИВАЙ
Не заспивай, когато минават орли.
Не заспивай, дръж бинокъла здраво.
Не заспивай, защото осояд се върти,
А блатари прелитат отляво.
Припев: (Х 2) Даже щъркел да няма през целия ден,
Ти вземи си бинокъл и погледай със мен.
Намери го ... Запиши го ...
(Всички заедно, бинокли горе)
Не се отпускай на точката с бира в ръка.
Не се отпускай, червена каня минава.
Не се отпускай, защото изпускаш ята,
Които вятъра от север довява.
Припев: (Х 2)
Не спирай да гледаш в небето с тръба.
Не спирай, щом ураган се задава.
Той палатките може да отвей с лекота,
Но довява и много птичи ята.
ПП: Песента се посвещава на всички 'точкаджии', които са били съпричастни на чудото миграция!
Вънка нека си вали, мене тука си ми е добре!
Вече бяхме към края на нашето пътуване. Имахме около 1800 мили и няколкостотин декара ‘перушина’ зад гърби си. Бяха минали 8 дни от упоритата борба на Данчо да освободи ръчната спирачка на автомобила и запали двигателя на Mercedes-а на летището в Luton. Бяхме преминали през множество други перипетии като обратното движение и множеството speed camera-и по пътищата; отделните чучурчета за топла и студена вода на мивките; неразбираемия диалект на таксиметровите шофьори от Оркнейските острови; ураганните ветрове по крайбрежието на Северно море, които ту те лашкат към сушата, ту към 60-метрова пропаст; кошмарното време и преживяване от North Berwick и Баси скалата (от англ. Bass Rock, а от тук и Bass Town, Bass Weather, Bass Mother – преведете си ги сами); както и труднопреодолимата липса на финна женска плът и далеч по-преодолимата липса на обикновени видове птици като сива овесарка, жълта стърчиопашка и червеногърба сврачка. Но за да не останете с погрешното впечатление, че пътуването ни е било кошмарно ще се спра на няколко сюблимни и незабравими моменти от нашето birdwatching пътешствие:
Twitchers Retreat
Беше ден № 2 от британското ни пътешествие. Времето беше британско (разбирай дъждовно и мъгливо), а ние неразумно бяхме решили сутринта да се поразходим в дъжда за да огледаме залива при Snettisham за интересни дъждосвирци. Е, намерихме ги – Голям брегобегач (Calidris canutus), Малък брегобегач (Calidris minuta), Алпийски брегобечач (Calidris alpina), Пясъчен дъждосвирец (Charadrius hiaticula), Черноопашат крайбрежен бекас (Limosa limosa) и т.н. – но пък станахме вир вода, а бяхме и ужасно уморени. В този момент зърнахме култувата кръчма Twitchers Retreat. Естественото беше затворена в 7:00 сутринта, но името на кръчмата така дълбоко влезе в съзнанието и въображението ни, че оттук нататък всяка кръчма за нас беше Twitchers Retreat, Митака (третият участник в пътуването) се надъха да издава периодиката Twitchers Tribune, а Данчо заяви, че ще открие кръчма на Дуранкулак, която на бас, че няма да се сетите как ще се казва. Тримата twicher-и, сериозно планиращи бъдещето си, така се бяха унесли, че без да искат прецакаха събирачката на такси от Humber Bridge с цели 70 пенса, а Митака впоследствие установи дори, че англичаните цепели пенитo на две, взирайки се недоумяващо в монетата от half a penny – twitcher-ска работа!!!
Птичите базари
Не, това не е пазар за птиче месо или живи птици. Става въпрос за огромните скални колонии от морски птици – тъпоклюни кайри (Fratercula arctica), гагарки (Alca torda), тънкоклюни кайри(Uria aalge), черни кайри (Cepphus grylle), бели рибояди (Morus bassanus), фулмари (Fulmarus fulmar) и трипръсти чайки (Rissa tridactyla). Безспорно това е основната birdwatching атракция във Великобритания. Първата ни среща с тях беше на Bempton Cliffs и Flamborough Head и въпреки ураганния вятър който максимално затрудняваше наблюдението и буквално ни разплакваше, успяхме максимално да се насладим на зрелището, което предстоеше да видим на още много места в Шотландия и почти да ни омръзне на Оркнейските острови. Но първото впечатление от тях се запечатва завинаги – стотиците хиляди кайри накацали по скалите, едни мътещи, други все още ухажващи се, трети спускащи се към бурното море в търсене на храна; стотиците рибояди опънати като стрели и спускащи се към морската плът в търсене на поредната си жертва; десетките паразитни чайки, преследващи рибоядите за ценната плячка в клюновете им; и разбира се фулмарите – перфектните летци, които без каквото и да е трепване на крилата се носят над безкрайната морска шир. Този ‘птичи театър’ е може би една от най-вълнуващите ‘постановки’, които природата някога е сътворявала – иде ти накрая просто да станеш и да ръкопляскаш, но в ‘птичия театър’ край няма. Тогава осъзнаваш, че ти си този, които идва и си отива, а другото просто си е там. Затова не ти остава нищо друго освен да си тръгнеш!
Scottish Highlands
Нямаше по-подходящо време да случим на хубаво време на Албиона! Не бих могъл да си представя прекарването ни в Шотландските възвишения при лоши климатични условия. Затова и двата дни прекарани там ни се отплатиха с повечко слънце, отколкото е нормално в тази част на света, и ние го използвахме максимално.
Ставането в 4:00 сутринта не е работа за всеки, но за да видиш тетрев (Tetrao tetrix) трябва да си способен и на това, или поне така пишеше в „Where to watch birds in Great Britain”, на който ние много разчитахме. „Е веднъж сме тук ще трябва да го направим.” рекохме си с Данчо и навихме часовниците за 4:00. Митака далеч по-разумно реши да пропусне това екзотично преживяване и се наспа до 7:30. С Данчо, обаче, без много да му мислим отпрашихме с Mercedes-а за Bridge of Brown, където трябваше да открием тетревите. След 15 минутки ходене стигнахме до упоменатото в книгата място и започнахме да се оглеждаме, докато над главите ни двойка стридояди (Haematopus ostralegus) не спираха да кръжат недвусмислено натяквайки ни, че сме в близост до гнездото им. Twitcher, обаче, плява не признава! Той си търси неговото и го открива – в близката долчинка се насъбраха 15-тина тетрева и забочнаха да токуват. Не успяхме да чуем брачните им игри, от една страна защото бяхме далече, и от друга защото със стридоядите бяхме решили да си правим мръсно. След като записахме поредния нов вид в листите си, се качихме обратно в колата и се върнахме в хотелчето, откъдето трябваше да заберем Митака. По пътя малко ни се доспиваше, но успяхме да удържим на изкушението! По обяд вече се катерхме по Шотландските възвишения с надеждата да добавим още два вида към личните си списъци – скална яребица (Lagopus mutus) и планински дъждосвирец (Eudromias morinellus). В този ден не успяхме да видим двата target вида, но не това стана причина за разцепление на задружния ни до този момент колектив. Най-ненадейно към 12:30 по обяд на една скаличка ленниво се напичаха 7-8 тетрева. В този момент без въобще да поглеждам си представих гадната, мазна, самодоволна усмивка на Митака, обърнах се, погледнах го и да, тя беше на лицето му. В допълнение леко се хихикаше и не можа да си спести репликата: „Добре, че не се прецаках да стана в четири.” Погледнах и Данчо, който придобиваше все по-канибалска физиономия на лицето, каквато вероятно имах и аз. Хубавото беше, че вече поне не ни се спеше.
Британската ни обиколка отива към края си, пътуваме с ферибота обратно към Албиона и поглеждаме за последно към Оркнейските острови, почти наближаваме брега, а Данчо се сбогуваше с надеждата си да види обикновения буревестник (Puffinus puffinus). Аз се заглеждам небрежно към едно струпване на трипръсти чайки и все така небрежно питам Данчо:
- Ще черпиш ли една бира?
- Къде са?
- На 11 часа. Току що излетяха. Виждаш ли ги?
- Каква бира пиеш?
Текст: Симо Гигов и компания
Преследване в степта
Точно в момента, в които и ние очаквахме да бъдем застигнати от библейския потоп, телефонът ми иззвъня … само веднъж и толкоз. Беше Вальо Катранджиев, (вероятно повечето от Вас го познават), той има този навик да поздравява с клипване по телефона и това беше и предположението на Данчо. Аз все пак реших да му се обадя, защото е малко странно да те поздравява някои, с които си се разделил преди един час и ще видиш отново по-късно през деня. Е, интуицията ми не ме подведе и този път и още след първото иззвъняване Вальо се обади и изстреля трудно осмисляемата на първо четене – или по-скоро слушане – реплика: „Два Момини жерава идват към вас, още ли сте на Яйлата?” Единственото, което ми хрумна да направя в този момент, бе да извикам „Спри”, при което Данчо наби спирачките на колата.
„Момини жерави – къде, как, кога?” Излишно е да Ви описвам сърцераздирателния разговор между орнитолози, наблюдаващи (и очакващи да наблюдават) вид, за когото я има 5 наблюдения през последното десетилетие в страната, я не. Обикновеният, безпристрастен наблюдател, резистентен към орнитологичната страст, сигурно би си помислил, че тези хора или очакват среща с извънземни или (и което е по-вероятно) са тотално сбъркани. Е понеже повечето от хората, които ще прочетат този разказ, нямат изграден имунитет срещу тази странна болест, изразяваща се в безпричинно забиване на спирачки по време на път, изскачане от автомобила и необяснимо съзерцаване на небесната шир, на множеството храсти и дървета в полето или просто в нищото, както и на други нетипични симптоми, и вече тръпнат в очакване да разберат какво се е случило по-нататък и тотално не разбират за чий дявол автора се отплесва в безсмислени тъпотии, е редно все пак да продължа.
Ако вече сте забравили Ви напомням, че стигнахме до момента, в който новината за отправящи се към нас Момини жерави (Anthropoides virgo) е обработена от мозъците ни и вече тръпнем в очакване на първата ни среща с тези приказно красиви и също така редки за България птици. Не знам дали сте изпитвали това чувство, но е безкрайно вълнуващо и в същото време отчайващо, защото знаеш, че някъде на около по-малко от 5 километра от теб летят птици, които може би няма да видиш никога повече през живота си. Намирахме се на южния изход на село Тюленово и отправяхме погледите си на юг и запад откъдето се очакваше да дойдат птиците. Следващите 10 минути изтекоха безкрайно дълго и непрекъснато си мислехме, че сме ги изпуснали и може би трябва да сменим мястото. Все пак Данчо реши, че е най-добре да изчакаме тук 20 минути и ако до тогава не ги видим да продължим по маршрута си на север към Шабла и Дуранкулак. Естествено оказа се прав, след по-малко от 5 минути при поредното ми сканиране на небосвода забелязах две птици откъм село Камен бряг. Летяха на изток право към морето. В момента, в които Данчо ги хвана с бинокъла си, аз извадих тръбата от колата, разпънах я и я насочих към тях. В това време Данчо просто отбелязваше: „Големи са!”, „Жерави са!”, секунди по-късно сложих точка на всички съмнения: „Момини са!”. След като жеравите стигнаха до брега, се заряха два пъти и продължиха на север. А там бяхме ние, прелетяха на по малко от 200 метра източно, на височина около 70 метра. Можехме да ги наблюдаваме и с просто око, но съвсем естествено ги зяпахме през тръбата и биноклите – направо запълваха зрителното им поле. Както всяко друго чудо и това беше за 3 … не дни, а минути. В този момент взехме решение да ги следваме с колата докъдето ни се удаде. Речено – сторено! В същия момент скочихме в колата и с мръсна газ отпрашихме на север, преминавайки със 100 километра в час през село Тюленово, измежду подтичващи бабички, попрехвърчащи кокошки и възмущаващи се дядовци. 2 километра след селото настигнахме жеравите, които уплашени от лошото време (или може би от преследващата ги кола) решиха да кацнат в полето до вятърната перка при Тюленово. Там ги загубихме зад един хълм, и като за капак и окончателен край на тези няколко минути щастие започна да вали.
Вечерта обсъдихме на по чаша ракия наблюденията с Вальо и начертахме на картата маршрут около 15 километра от прелета на Момините жерави. Уникалността на наблюдението ни се потвърди и от признанието на Вальо, че за почти 30 години орнитологична практика, висене на точки за миграция по цяла пролет и есен, вижда Моминия жерав за първи път. В такъв момент започваш да се чувстваш като богоизбран – поредният симптом на гореупоменатото странно заболяване!
От най-големите twitcher-и :)
Бургаски влажни зони
Не е лесно да си член на БДЗП-София през зимата – единственото мероприятие за цяла зима е среднозимното, по време на което най-често обикаляш и „броиш” замръзнали язовири и долините на Струма, Искър и Места, където общо взето не се случва нищо забележително и достойно да бъде упоменато дори и в приятелски орнитологичен разговор. Най-често подобен разговор протича по схемата: „Абе, к’во видя?” „Ами, нищо – само 100-тина корморана, 20-тина зеленоглавки, нек’ви си бърнета, чапли, абе, знаеш как е.” „Е-е, при мене имаше 2 малки корморана и 128 гъски” „Не думай! ” „Не те гъбаркам, братле.” „Късметлия.” и сменяме темата на разговор в посока кой какво „пиленце” бил срещнал, как била „станала работата” и т.н.
Понеже ни писна от това незавидно положение, траещо цяла зима, Данчо (Йордан Христов) и аз (Симеон Гигов) започнахме да обмисляме някое и друго екзотично пътуване, я до яз. Пясъчник, я до р. Дунав. След като това авантюристично настроено дуо прерасна в трио по време на една ненадейна среща с Иво Ангелов в Централния офис на БДЗП, се роди още по-екзотичната идея за обиколка на Бургаски влажни зони. За нула време вербувахме още един член на клона (Михаил Илиев), за да заформим квартета и напълним един Москвич, модел Алеко, принадлежащ на сливенското семейство Ангелови. Речено-сторено и на другия ден (петък, 03.02.06) вече бяхме на път за Сливен, откъдето на другата сутрин трябваше да тръгнем с Иво Ангелов и неговия Москвич за Бургас. Петък вечер мина в компанията на две двулитърки бира, планиране на маршрута и - няма как да не отбележа – апетитната вечеря приготвена от домакинята (майката на Иво). След като отбелязахме около 120 вида, които можем реално да видим по време на този birdwatching tour и си „обещахме” поне една „екзотика”, легнахме да спим, защото на другия ден ни предстоеше ставане в 5:00.
Не е приятно да ставаш в 5 часа, особено когато си свикнал да се излежаваш до 11, но в името на птиците някои хора са готови и на това. Както и да е, 5:30 вече бяхме в колата и а-ха да потеглим, Москвичът, модел Алеко, отказа. Ту на бензин, ту на газ – не ще да запали пустия му таралясник. В този момент Иво се намеси решително и заяви:
- Няма проблеми, момчета, бензина е свършил. 300 м по-надолу има бензиностанция. Трябва само да я избутаме дотам.
- Няма проблеми – рекохме ние и забутахме.
Бензиностанцията наистина беше наблизо, но 5 лева бензин не свършиха работа за да запали последният модел на руския автомобилен гигант „Москвич”. То бутане ли не беше, дърпане ли, разглобихме почти карбуратора и всичко останало свързано със запалителната система на колата – не ще!!! Най-накрая, след като вече се съмна и всички гъски бяха отлетели от нощувките си за да пасат по полетата на Бургаско, двигателя на колата вече беше достатъчно топъл, в резултат на всевъзможни интервенции и грубянщини от страна на екипа, за да запали на газ. Ние само това и чакахме, веднага се накачурихме на колата и отпрашихме за Бургас. Единствена пречка пред нас оттук нататък се оказа един карнобатски полицай, който след половинчасово мотане ни разкара с благословия. Не знам дали от полицейската благословия или от нещо друго, но наблюденията потръгнаха и не след дълго фиксирахме първите летящи ята белочели гъски. Първото по-сериозно наблюдение, обаче, се случи 1 км преди село Съдиево. Там вниманието ни привлече един малък сокол, кацнал на буца пръст в полето. Спряхме да го поразгледаме отблизо, но вниманието ни моментално бе преместено малко по-навътре в полето, където възприеманото доскоро като стадо кози се оказа ято пойни лебеди, а сред него имаше и други по-дребни водолюбиви и то не какви да е, а именно червен ангъч и сива гъска. Повечето от нас за първи път наблюдаваха червен ангъч в диво състояние, а и факта, че това се случваше посред зима, беше достатъчен да определим началото за страхотно.
Оставихме ангъчите да пасат на воля и продължихме към Поморийските солници. Там бяхме посрещнати от замръзнали водоеми, 70 бели ангъча, а не след дълго и от гъста мъгла. В този момент си рекохме „Е всяко зло за добро – ако бяхме дошли рано сутринта за гъски щеше да ги видим само в мечтите си или най-много да ги чуем”. А тук е редно да отбележа, че верният ни Москвич, модел Алеко, не ни подведе нито веднъж след драматичните събития от сутринта, за които той всъщност нямаше никаква вина.
Мъглата ни съпътстваше чак до около 2 часа следобед – като в това време все пак успяхме в отделните моменти на „просветление” да хвърлим един поглед на плажа при Поморие, Шофьорския плаж, Атанасовско езеро и езерото Вая, като последните две бяха яко замръзнали. На Узунгерен, където мъглата ни „следваше по петите” успяхме да се насладим на 19 къдроглави пеликани, ято от около 250 неми лебеда, 6 тръноопашати потапници, 9 малки корморана, саблеклюн, звънарка, 19 малки ниреца и огроми ята от кафявоглава и качулата потапници, зеленоглава патица и лиски, които буквално ни се мотаеха в краката. След като мъглата ни застигна и на това място се преместихме на яз. Мандра при река Изворска, където тя беше по-поносима и постепенно се разпръсваше. Язовирът в по-голямата си част беше замръзнал, но тук имаше две-три „островчета” вода в морето от лед, а недалече в полето се хранеха 220 пойни лебеда, 131 големи белочели гъски, 1 червеногуша гъска и около 10000 лиски. Най-интересното тук, обаче, беше един мъжки полски блатар, който ни зяпаше буквално от 3 м, докато ние му се блещехме от колата. След като приключихме тук се отправихме към едно място, препоръчано от Димо Димчев, а именно Ченгене скеле. По пътя поогледахме 20 пойни лебеда пасящи на 20 м от пътя, но за наше най-голямо съжаление сред тях го нямаше тъй желания от Иво малък лебед. Мъката му, обаче, не трая дълго, защото още с пристигането ни на Ченгене скеле, последният засече и най-голямата „екзотика” на пътуването, която се наричаше голяма черногърба чайка. По данни на гореупоменатия тя била заварена „…най-мазно да си кисне краката в солените води на Ченгене скеле”. Дали наистина си киснеше краката не мога да кажа със сигурност, но това определено си беше голяма черногърба чайка – с черен гръб, розови крака и значително по-голяма от заобикалящите я гларуси. Тук се нарадвахме и на много дъждосвирцови: средна бекасина – 7, голям свирец – 4, сребриста булка – 4, малък червеноног водобегач – 8, алпийски брегобегач – 63. В залива откъм рибарското селище ни чакаха още няколко изненади – започна се с огромно ято от около 3500 качулати потапници, последваха 3 женски и 1 мъжка червеноклюни потапници и завършихме с 56 планински потапници (34 мъжки и 22 женски). Последните повдигнаха настроението на екипа до краен предел, а Иво Ангелов толкова беше въодушевен от тях, че започна да се подписва с псевдонима Scaup (от англ. планинска потапница).
Денят ни завърши на Пода, където се бяха събрали накуп всички представители на род Anas, а на един от електрическите стълбове в Узунгерен един сокол-скитник похапваше поредната си жертва. Последното ни подсети, че е крайно време и ние да ядем и да полеем с по една бира така добре протеклия за нас ден. Равносметката беше внушителна – 76 вида, като Иво, Данчо и аз имахме по 3 нови вида, а Мишо цели 7. Ех, Бургас си е Бургас, надали другаде в България ще ни се удаде шансът да видим 3 нови за нас вида за един ден.
Втората сутрин също не започна кой знае колко очарователно за повечето от членовете на екипа, след като изкарахме една бая студена нощ на Пода. Е така си е, който иска да види нещо интересно зимата, трябва и да помръзне „малко”.
Наблюденията през втория ден започнаха с кратко сканиране на Пода, по време на което се открои един мъжки среден нирец, 28 звънарки, 54 малки корморани и един голям воден бик, след което влязохме и в самата защитена местност и отидохме до плажа, за да се насладим от 2-3m на 4 трипръсти брегобегачи, 2 къдроглави пеликана, а на връщане Иво успя да подплаши от близката тръстика и един мустакат синигер.
На тръгване от Пода решихме да погледнем отблизо и голямото струпване на неми лебеди на Узунгерен, което наблюдавахме вчера, и ако ни се усмихне късмета да видим още нещо интересно. И както е казано – „Който търси, намира.” Това, което ние „намерихме” беше едно ято белооки потапници, които явно ги е домързяло да мигрират по на юг и са се задоволи с климата на Бургас и компанията на над 250 неми лебеда, почти 200 клопача и прочие Anseriiformes.
Следващата ни спирка беше Вая, където регистрирахме дежурните тръноопашати потапници – 39 на брой, малки нирци – 95, всички видове Anas sp. зимуващи в България, а така също установихме и нощувка на гъски – като сред множеството големи белочели гъски се мотаеха и няколко сиви и червеногуши техни родственици. На Атанасовско езеро и морето край него за съжаление не отчетохме нищо впечатляващо – това което си заслужава да са отбележи са още 2 мъжки средни нирци и 33 пасящи в полето фиша. За най-голямо наше „удивление” така и не можахме за два дена да видим нито един гмуркач – къде се бяха затрили „гавиите” така и не разбрахме. Последното ни наблюдение от района на Бургас беше до разклона за Лукойл в полето край магистралата за София, където на воля си пасяха около 2000 белочели гъски и немалко червеногуши.
Това, обаче, не беше всичко – birdwatching-а ни завърши, след като до язовир „Церковски” се насладихме на около 6000 белочели гъски, 48 червеногуши, 3 сиви и 18 пойни лебеда. Е, това ако не е добър край на нашата Одисея, здраве му кажи!
Вие четохте една продукция на БДЗП-София
Главни действащи лица:
Мазникът, който си киснеше краката – Larus marinus
Scaup-овете – Aythya marila
Псевдокозичките – Tadorna ferruginea
Мързеливите мигранти – Aythya nyroca
Второстепенни герои:
Branta ruficollis Anser anser
Netta rufina Oxyura leucocephala Bucephala clangula
Mergus serrator Mergellus albellus
Calidris alba Calidris alpina
Numenius arquata Pluvialis squatarola Recurvirostra avosetta
Pelecanus crispus Phalacrocorax pygmeus
Falco peregrinus
Panurus biarmicus
и хиляди статисти
Сценаристи: Ивайло Ангелов, Йордан Христов, Михаил Илиев и Симеон Гигов
Режисьор: Симеон Гигов
неделя, 11 януари 2009 г.
Парка на с. Рударци
Слънчевият ден и липсата на голямото разнообразие от видове посещаващи хранилката в двора ми ме накара да се насоча към парка в с. Рударци. Бях решил да потърся червенушки, планински чинки и някои по-рядко срещани гости в България като например копринарки. Много познавачи на птиците биха се засмяли на моя оптимизъм за търсене на подобни видове :). Тази моя нагласа обаче не е безпочвена: заради студената зима огромни ята от "северни видове" са започнали да слизат на юг. Наскоро Чешки любител на птиците писа, че ята от над 200 000 планински чинки и огромни ята копринарки са били видяни в страната му. Всъщност е доста изненадващо, че за момента все още не съм видял планинска чинка. Обикновено те пристигат в страната ни през ноември, а при по-тежки зими може и доста по-рано. Вероятно птиците, които по-това време би трябвало да са в България се все още се задържат на север.В парка успях да видя единствено червенушките, които търсех. Страхотни мъжки птици се хранеха и обаждаха активно. Освен тях в парка имаше и сива сврачка, която е виждана в околността, но за първи път я виждам в селото. Имаше още горски зидарки, хвойнови дроздове, черешарки и синигери. Най-незабравима беше гледката на червенушката.
Ето малко повече за нея:
- снимки и видео клипове с червенушки
- видео клипове с червенушки
- определяне на възрастта и пола на червенушки от Javier Blasco-Zumeta (PDF)
неделя, 4 януари 2009 г.
до яз.Пчелина
Пътуването беше на 20.12.2008. Данните от броенето се надявам да видите на страницата "По следите на птиците". Като изключим студа и неприветливото време посещението на мястото беше класическо ;) (кодирано само за хора, които са били на мястото ;) Най-интересните наблюдения преди да стигнем до селото бяха на една малка чайка и една малка черноглава чайка. Общия брой на видовете е около 50, което не е никак зле за такъв зимен ден. Друго интересно нещо беше, че кормораните, които обикновено нощуват на западния бряг на язовира имат ново място за ношувка, което се намира на източния бряг.Участниците бяха Мишо Илиев, Жоро Божиков, Калина Христова, Симеон Гигов и моя милост.
Птиците в двора
За момента обаче се наслаждавам на синигерите, които се хранят от специално поставена за целта хранилка. В момента в двора могат да се видят три вида синигери: голям, син и лъскавоглав. Освен тях на хранилката идват и полски врабчета. В храстите и дърветата около нас кацат и хвойнови дроздове, зеленики, червенушки, черни косове, голям и сирийски кълвач, свраки, сойки и др. Общо взето лесно могат да се видят поне 10 вида птици. Дори и тези обикновени видове щяха да се оценят по достойство от англичани например. При тях обаче наблюдението на птици има дългогодишна традиция. За съжаление наблюдението на птици все още не е популярно в БГ, но постепенно и това ще стане. Като начало ще покажем, че това може да бъде едно доста популярно хоби възпитаващо подрастващите и възрастните ;)
Ами това е като за първа история ;) Ще пиша ако видя около хранилката. Междувременно може да споделяте и вашите истории. Най-интересните бихме могли дори да публикуваме на някои специализиран сайт или списание.
Dаn